Не знам дали случайността е важна част от живота ни, в който все някой прави опит да ти каже, че няма нищо случайно…, но аз започнах с рисуване. Не показвам картините си в галерии, но рисувам със светлината, защото фотографията е „светопис“. Обичам да снимам, защото забравям себе си и търся другия, защото всеки път откривам колко уникални в различията си са тези, които застават пред обектива, защото получавам това, което давам – сърце и желание. Приятели ме питат коя фотография ме привлича най-силно – бебешка, детска, сватбена… Няма избор – всяка е красива по свой си начин. Но ако трябва да имам любима, нека е семейната – тази, която започва със сватба, минава през раждане, през рождения ден на децата ни, през техните силни моменти в детството, за да се обърнем в един миг и да сме в ситуация, в която вече ще търсим сватбен фотограф и за тях…
Започнах да снимам с ентусиазъм преди години. Ентусиазъм, за които се родих с раждането на синовете ми. На третото и най-голямото си „момче“ благодаря за подкрепата, която ми дава преди снимки, без да се сърди, че вместо да споделя час от семейния ни живот заедно, аз споделям емоцията на друго дете или на друго семейство. А иначе за снимките, вдъхновени от децата, какво да кажа… те са като живота – понякога черно-бял, често по-цветен, отколкото в очакванията ни, но истински, защото създава история…
